От сутринта се правя, че не знам кой ден е. Че днес не е ден. Че . . . И както беше никой ден от миналото като писмо от нищото, на телефона изкочи - “Бринчо 30″. Не можах да го махна - само му дадох snooze. И сега сигурно пак е там.
Ами защото, когато се заривах в лайна, ти стоеше и копаеше с мен. Когато трябваше да се измъкна от тях ме хващаше и ме слагаше на раменете си. Защото можеше да ми праснеш шамар - без да си в стаята, не, не шамар, направо круше и да ме нокаутираш.
Изникна първата ми седмица на Ско. Тръшнаха ми bodyartdepot. Ето ти календар, ето ти дизайн- прави. НАй-невъзможния календар, с най-натрошения дизайн. Шанс. Седях до 22.30 и не успях. Тогава не знаех в какво ще се превърна за Ско. Бях решила, че ще ме уволнят, даже. А и the PM не се държеше никак любезано - даже като да чакаше да се издъня. Е - издъних се - останах година и половина. Защо? Питай malcho 
Аз(и) не знае.
И ще ти оставя. Или ще дойдеш? Колко време ти трябва? Само 13 часа? Тоя път ти ги давам, не само един - 13, само си ела. Моля те.
Azzie:
i ako e dobro ditieto
Azzie:
6te ima
Azzie:
ne znam kakvo:) ama ne6to:)
Dobs:
kakvo?
Azzie:
vinagi se stiga do kakvo:)
Azzie:
mi - ko iska ditieto?
Dobs:
mi
Azzie:
stava:)
Azzie:
6te polu4i golqmo “mi”
Azzie:
ama kakvo e mi?
Dobs:
Azzie:
mi e usmiffka???
Dobs:
mi da
Никога няма да успея да забравя деня, в който разбрах. След поредицата shits, които претърпях, единствения ми отдушник беше да съм някъде из офиса. Тогава - отново в тишина, стояхме с Ицо и Васко в стаята. Телефонът извибрира. Malcho.
- Кажи, лапе?
- Добри почина.
- Моля? Успокой се, обясни.
- Добри е починал снощи.
Не осъзнах. Като че ли водихме този разговор дълго, а бях минала две крачки и дори не успях да изляза от стаята. Просто се сринах - долу. Оттам спомените се губят. Говорих с много хора - къде, какво, как - не знам.
Нека се видим довечера. Една, две, три бири - не помня. Не помня кои бяхме - някои. Помня думите - ти значеше много за него. Ти значеше всичко за него. Той не успя да те преживее. Помня всичко, което не може да е било истина. Не може никога да не го е казал. Не може. НЕ може да има толкова чисто нещо на този свят. Да си мълчиш, много и дълго. Да притъпяваш всичко, да понасяш всичко и да слушаш всичко. Не и на този свят. И никога повече няма искам, както никога педи не е имало.
Беше казал, че искаш да си кръстник на децата ми. А тогава още ги нямаше. Сега бебо расте и. . . искам да притежава частичка от добротата ти. Искам да носи името ти, а не заслужавам да му го дам.
Ей, човече, страшно е без теб. Понякога е толкова, толкова страшно. И сега. . . и . . . искам да пусна всичко по тревата, но не става. Брин-брин. . .
Някой ден, всичко, което си успял да постигнеш и сътвориш в живота си, се връща. Връща се тройно. Връща се на теб, на близките ти, на тези, които обичаш и на тези, които обичаш най-много - децата. Трябва да съществува канон, който да ограничава злите, долни, подли и очарователни хора да имат близки, да правят деца. Трябва да има мярка, която да ги ограничава до това, което заслучават, а не както е сега - да им се дава шанс да продължават. Нямам вяра в това, че хората се променят. Че доброто може да промени. Че искреността предизвиква искреност. Не! Колкото си по-чист, толкова повече те мърсят. Толкова повече си играят с теб. Превръщаш се в долно, нисше същество за гавра на по-силните. За забавление. За надпревара кой ще те срине по-бързо. И ако случйно свариш нейде топлина и добро, още преди да ги оцениш, се превръщаш в тъпака, койт се гаври. Всичко е толкова опорочено. Аз чакам теб, ти чакаш мен. Deadlock.
Време за ПАРТИИИИ Ето това чаках около 9 месеца толкова направих тук. . . и сега - ей го на
Трябва да забранят по филмите да дават бременни. Страшно много заблуда се крие в това как единствените проблеми на бременните са хормоните, купуването на дрешки, легла и подобни придобивки, обзавеждането на стаи и прочие. Никъде по филмите не казват как 100% от бременните имат отоци и как не винаги това е нормално. Никъде не казват за ужасните неща, които се случват с тялото и вътре в него по време на бременността. Нейсе.
Вчера с бебо бяхме на преглед Той е супер - лекинко обърнал гръб на света и поседнал по дупе, младежът не пожела да си покаже “топчетата”, както лекарката нарича белезите, че ще е момче. Отново вършееше из дома си и не заставаше мирен, за да му вземат мерките 
Браво, маме, няма мацка, която да те задържи на едно място!!! Видяхме и чухме и сърчицето. На виждане е като макет на човече с прозрачна кожа, под която е сложена камерка да се свива и разпуска. На чуване е като прахосмукачка със специални ефекти от тропане на тръбите На живо е неповторимо изживяване. Ухх - трудно се пресъздава.
Не е ясно, обаче, дали мама е добре. Пуснаха ми изследвания за нещо, което карало бъбреците да отделят белтъци и да задържат вода - с две думи отоци по крачетата, поради които не мога да си намеря буффки. Пуснаха и редовните изследвания за анти тела.
Давам съвети и всякакви - и примери.
През сълзи се чудя какво да напиша и като събера думи - ще. Иначе казано присъдата на убиеца на Добри е условна!
И всичко му е наред, съвсем си е нормален, даже вече не е толкова огромен Ще кача и снимките, от които нищо не се разбира
Сутринта, докато се пробуждах се сетих за една стара случка с едни прастари хора. . .
Беше във времето, когато още бяхме семейство Бобеви от Ско(белев). Бяхме си пак казармата, само дето барабар Аз с мъжете вече живеех там. Денят беше 7-ми декември от 2006 година. Както винаги с Лупо (Любо или Любс) водехме нещо като разговор, в който аз участвах, но не беше ясно той къде е. Питах го кога има рожден ден. Дълго време отказваше да ми каж, което за мен беше супер странно - с чистата си душа и сърце не подозирах нищо. Но явно много странно ми беше хрумнало точно тогава да питам. Залъга ме доста добре с някаква дата от януари месец, дори цитира и зодия - та се хванах като пич.
На следващия ден - станала рано зарана нашата меца мецана - заварих (обичайно за онези дни) Добс в офиса към 9, 9 и нещо. Посрещна ме с думите - днес Любо има рожден ден - трябва да му вземем нещо. УАУ! Реших, че нещо ме мотаят тия двамата. . . Но толкова се бях вързала за януарската дата, че отрекох да приема предизвикателството. Да, бе, да - днес - що да ме лъже, нали вчера го питах. Еми - що, що - още не знам, Добри извади от бюрото на мама документ, в който ясно си показваше 8ми декември. Е! НЕ! Цял куп емоции, цял ден трудно се описват, но в крайна сметка тайно взехме слушалки - с едно наум, че не е днес, ама а’е. . .
Поднасяйки му ги - се обърна към мен - ТИ ЛИ БЕШЕ. Това почти ме разрева, но погледа на Добри ме довърши - той беше. Той винаги е бил. Не съм сигурна, че двамата успяха да се обяснят. Не съм сигурна дали имам общо, но съм сигурна, че чувствам вина за появата си там. Между тях. На неговото място. С неговите проекти. С неговата любов. И на него беше обещал да не го дава, но го даде. . . и задържа мен. Чувствам, че винаги ме обвиняваха, че си е тръгнал - и двамата. И тогава имаше значение. Но сега е непоносимо - цял ден. Счупих ги, после и аз се счупих и отнесох куп хули и обвинения, без да мога да обясня. Никога няма да мога да обясня или да си обясня какво се случи и защо се случи.