Smile!

Looking out on the morning rain
I used to feel so uninspired
And when I knew I had to face another day
Lord, it made me feel so tired
Before the day I met you, life was so unkind
But you’re the key to my peace of mind

Cause you make me feel, you make me feel, you make me feel like
A natural woman

When my soul was in the lost-and-found
You came along to claim it
I didn’t know just what was wrong with me
Till your kiss helped me name it
Now I’m no longer doubtful of what I’m living for
And if I make you happy I don’t need to do more

Cause you make me feel, you make me feel, you make me feel like
A natural woman

Oh, baby, what you’ve done to me
You make me feel so good inside
And I just want to be close to you
You make me feel so alive
You make me feel, you make me feel, you make me feel like
A natural woman

Остава точно . . . никой не знае колко точно остава. За сега си мисля, че има време, но ми харесва идеята да е на 5-ти или 7-ми. Първоначално, защото са около 6-ти (национален празник + денния ден на вуйчо му). Второначално, защото се оказа, че 7-ми е рожден ден на доста дълго властващ човек Замисляйки се в тази посока, реших, че и 9-ти е добре

На поредния преглед - вчера - слушахме само тоновете на бебо. Следващият преглед е на 7-ми и лекарката подхвърли, че ако имам разкритие, ще погледнем как е бебо и - знае ли човек . . . Аз споделих, че датата ми харесва и оттам докторката започна да планира - отивам рано, рано, без да съм закусила, гледаме за разкритие и ако всичко е наред: “Може и болки да получа. . .”. Един вид - готвим се за НЕДЕЛЯ. Уххххххххххх.

Още не е много ясно как и кога, но:

засега Бебо си стои с главата нагоре и няма нииикакво намерение да си причинява сътресение като се обръща. Спред лекарите, които ме наблюдават - Кръстев и МАзнейкова, това задължително значи - секцио. Според лекарката, която искаме да ни изражда - Йоли Братоева е добре да го видим до последно как ще стои и да видим къде са му крачетата, би бил подходящ и за нормално. Та ще видим дали ще имам смелост. . . има време поне докато не спретна “торбата”

От сутринта се правя, че не знам кой ден е. Че днес не е ден. Че . . . И както беше никой ден от миналото като писмо от нищото, на телефона изкочи - “Бринчо 30″. Не можах да го махна - само му дадох snooze. И сега сигурно пак е там.

Ами защото, когато се заривах в лайна, ти стоеше и копаеше с мен. Когато трябваше да се измъкна от тях ме хващаше и ме слагаше на раменете си. Защото можеше да ми праснеш шамар - без да си в стаята, не, не шамар, направо круше и да ме нокаутираш.

Изникна първата ми седмица на Ско. Тръшнаха ми bodyartdepot. Ето ти календар, ето ти дизайн- прави. НАй-невъзможния календар, с най-натрошения дизайн. Шанс. Седях до 22.30 и не успях. Тогава не знаех в какво ще се превърна за Ско. Бях решила, че ще ме уволнят, даже. А и the PM не се държеше никак любезано - даже като да чакаше да се издъня. Е - издъних се - останах година и половина. Защо? Питай malcho Аз(и) не знае.

И ще ти оставя. Или ще дойдеш? Колко време ти трябва? Само 13 часа? Тоя път ти ги давам, не само един - 13, само си ела. Моля те.

Azzie:
i ako e dobro ditieto
Azzie:
6te ima
Azzie:
ne znam kakvo:) ama ne6to:)
Dobs:
kakvo?
Azzie:
vinagi se stiga do kakvo:)
Azzie:
mi - ko iska ditieto?
Dobs:
mi
Azzie:
stava:)
Azzie:
6te polu4i golqmo “mi”
Azzie:
ama kakvo e mi?
Dobs:

Azzie:
mi e usmiffka???
Dobs:
mi da

Никога няма да успея да забравя деня, в който разбрах. След поредицата shits, които претърпях, единствения ми отдушник беше да съм някъде из офиса. Тогава - отново в тишина, стояхме с Ицо и Васко в стаята. Телефонът извибрира. Malcho.

- Кажи, лапе?

- Добри почина.

- Моля? Успокой се, обясни.

- Добри е починал снощи.

Не осъзнах. Като че ли водихме този разговор дълго, а бях минала две крачки и дори не успях да изляза от стаята. Просто се сринах - долу. Оттам спомените се губят. Говорих с много хора - къде, какво, как - не знам.

Нека се видим довечера. Една, две, три бири - не помня. Не помня кои бяхме - някои. Помня думите - ти значеше много за него. Ти значеше всичко за него. Той не успя да те преживее. Помня всичко, което не може да е било истина. Не може никога да не го е казал. Не може. НЕ може да има толкова чисто нещо на този свят. Да си мълчиш, много и дълго. Да притъпяваш всичко, да понасяш всичко и да слушаш всичко. Не и на този свят. И никога повече няма искам, както никога педи не е имало.

Беше казал, че искаш да си кръстник на децата ми. А тогава още ги нямаше. Сега бебо расте и. . . искам да притежава частичка от добротата ти. Искам да носи името ти, а не заслужавам да му го дам.

Ей, човече, страшно е без теб. Понякога е толкова, толкова страшно. И сега. . . и . . . искам да пусна всичко по тревата, но не става. Брин-брин. . .

Някой ден, всичко, което си успял да постигнеш и сътвориш в живота си, се връща. Връща се тройно. Връща се на теб, на близките ти, на тези, които обичаш и на тези, които обичаш най-много - децата. Трябва да съществува канон, който да ограничава злите, долни, подли и очарователни хора да имат близки, да правят деца. Трябва да има мярка, която да ги ограничава до това, което заслучават, а не както е сега - да им се дава шанс да продължават. Нямам вяра в това, че хората се променят. Че доброто може да промени. Че искреността предизвиква искреност. Не! Колкото си по-чист, толкова повече те мърсят. Толкова повече си играят с теб. Превръщаш се в долно, нисше същество за гавра на по-силните. За забавление. За надпревара кой ще те срине по-бързо. И ако случйно свариш нейде топлина и добро, още преди да ги оцениш, се превръщаш в тъпака, койт се гаври. Всичко е толкова опорочено. Аз чакам теб, ти чакаш мен. Deadlock.